Съединението на България

6-ти септември, съединението на Княжество България с Източна Румелия, наближава. Запознайте се с подготовката, осъществяването и резултат на съединението.
Съединението на България

След Берлинския конгрес

Според Санстефанския мирен договор, българските земи обхващат всички земи, населени с българи. Така младата държава се превърнала в една от най-големите на Балкански полуостров със своите 180 000 км2. Последният договор, подписан в Берлин, променят първоначалните представи на българите. Той разпокъсва българските земи Княжество България (земите между река Дунав и Софийско) се отделя от Османската империя и оформя земите българската държава. Източна Румелия (земите между Стара планина и Родопите) се оформя като автономна област. На Сърбия се дават Южното Поморавие, както и градовете Ниш, Пирот и Враня. Северна Добруджа се дава на Румъния. Цяла Македония, както и Одринска Тракия, остават в рамките на Османската империя. Това разделение предопределя съдбата на българите за следващите десетилетия. Нейна основна цел е съединението на българите в една държава. Доказателство за решителността на българския народ е Кресненско-Разложкото въстание, което избухва няколко месеца след подписването на Берлинския договор. Въпреки грешките и липсата на единна програма, въстанието показва, че българите няма да се примирят със статуквото. В следващите няколко години на преден план излиза обединението на Княжество България с Източна Румелия.

Източна Румелия

Според Берлинския договор, Ихтиманска Средна гора, северното било на Родопите и част от Странджа са обособени в автономна област под името Източна Румелия. Тя остава под политическото и военно духовенство на султана и обхваща около 35 901 км2 площ с население от около 816 000 души, от които 2/3 са българи. Българското самосъзнание в областта се доказва най-добре от факта, че по време на Априлското въстание именно територии, попадащи в границата на Източна Румелия, дават най-много жертви (Четвърти окръг). Друга причина за голямото желание на управленческия елит на Княжество България да осъществи възможно най-скоро съединението с Източна Румелия е икономическото ѝ състояние, което в някои области е значително по-добро от това в княжеството.

Подготовка и първи опити за съединение

След неуспеха на Кресненско-Разложкото въстание от 1878-1879 година, българите осъзнават, че силите им все още не са достатъчни, за да постигнат своето обединение в пряк двубой с Османската империя. Така те решават да опитат да осъществят своя идеал с помощта на дипломацията. Още с избирането си, княз Александър I Батенберг проучва международната обстановка за една съединистка акция, но бързо разбира, че никоя европейска сила няма желание да подкрепи такъв акт. Политическото положение обаче постепенно се променя, особено след появилото се напрежение между Гърция и Турция, вследствие на нерешени гранични въпроси, както и спечелването на изборите във Великобритания от Уилям Гладстон.

През 1880 година в Княжеството пристигат представители на Източна Румелия с цел координация на действията. В резултат от тяхното посещение се взима решение за създаване на централен комитет и изработване на програма. През май същата година се провежда събрание в Сливен. На него, като представители на Княжеството присъстват Стефан Стамболов и Георги Живков. Избран е състава на централния комитет. Главни фигури в него са Константин Величков, Иван Стефанов, Гешов, д-р Георги Странски и други. Решено е за Лондон да замине преподавателят в цариградския Робърт колеж, Стефан Панаретов, със задача да разбере официалната британска позиция по въпроса на едно планирано съединение. Надеждите на българите се оказват обаче напразни. Кабинетът на Гладстон се изказва отрицателно, а същевременно министър-председателя на България, Драган Цанков, заема резервирана позиция.

Съединическата идея не е изоставена. С прекратяването на Режима на пълномощията, външното положение на страната се подобрява. Това действа положително за подготовката на нова дипломатическа акция. В началото на 1884 година се открива такава възможност, а в предпоставка се превръща изтеклия мандат на Алеко Богориди като главен управител. Изтича също така и мандата на управляващата Либерална партия. Разгаря се остра предизборна борба между двете основни политически сили. Народната партия, с цел привличане на гласове, широко прокламира идеята за съединението и в цялата област започват митинги.

На 1 април 1884 година пред руското консулство в Пловдив се провежда най-мащабният от тях. На същия месец Иван Стефанов, Гешов и Христо Христов са изпратени на дипломатическа мисия в Лондон, Париж и Виена, за да проверят дали обстановката в Европа е подходяща за обединение на българските земи. Както и през 1880 година, те са посрещнати хладно навсякъде. В крайна сметка Народната партия печели мнозинство в Областното събрание, но след възкачването си на власт нейните лидери заявяват, че моментът за съединението е неподходящ.

Инициативата се поема от революционно настроените общественици. На 10 февруари 1885 година е създаден комитет, който през април получава названието Български таен централен революционен комитет (БТЦРК), а за негов председател е избран Захари Стоянов. От устава ясно личи приемствеността с идеите на Каравелов и Левски. Постепенно организацията се разраства- откриват се нови комитети, към които се присъединяват все повече революционери, бивши хъшове, учители и опълченци. Все още съществува и идеята за подпомагане на българите в Македония чрез чети и към територията на Княжество България, освен Източна Румелия, да се присъедини и Македония. Започва да се издава вестник „Борба“, който служи за трибуна на бунтовническите идеи, описвайки тежкото състояние на българите, останали под властта на султана и безперспективността на Източна Румелия.

Актът на Съединението

До лятото на 1885 година ръководството на БТЦРК осъществява масова пропаганда в полза на съединението на Княжество България и Източна Румелия. Различията в статута на Македония и Източна Румелия са убедили неговите дейци, че усилията трябва да се насочат към последната. Търси се подкрепата както на Каравеловото правителство, така и на княза. Каравелов обаче не смята, че момента за една такава акция е подходящ, сочейки недостатъчната подготовка, липсата на финанси и необходимата външнополитическа подкрепа. Поради влошените си поведения с Русия, Батенберг от своя страна не бърза да се противопостави на идеята за съединението, а след като е уверен от Лондон и Виена, че „ако може да се съедини Източна Румелия без война с Турция и от това не се възползва Русия, всички ще са доволни“. Князът дава негласното си съгласие за съединението.

Обществената подкрепа също е видима. Това проличава особено на честванията по повод смъртта на Хаджи Димитър, когато се държат речи, призоваващи за „свобода“, „саможертва“, „съединение“. Ентусиазмът на народа ескалира в началото на септември, когато в Панагюрище, трима ученици развяват българското знаме в центъра на града с възгласи:

„Долу Румелия! Да живее Съединението!“

Арестът им провокира събирането на близо 2000 души, която ги освобождава.

Логично след всички тези прояви, свидетелстващи за готовността на народа, БТРЦК решава да ускори обявяването за Съединението. На 5 септември Захари Стоянов в прокламация зове:

„Братя! Часът на Съединението удари! Вие се задължавате в името на отечеството ни, в славата и величието на България да се притече на помощ и да подпомогнете святото дело!“

Същия ден в Пазарджик се събират около 3000 въстаници от околните села. Успешно е проведена акция в Голямо Конаре (днес Съединение). Под ръководството на Продан Тишков (Чардафон Велики) е арестуван пловдивския префект и е обявено съединението. Недялка Шилева развява ушитото от нея знаме, спечелвайки си прозвището Голямоконарската Райна Княгиня. От Чирпанско И асеновградско тръгват нови чети и въстаници. Всички чакат нарежданията на Данаил Николаев, който командва пловдивския гарнизон и трябва да защити властите. Вместо това, заедно с въстаническите отряди, той бързо завзема конака, пощата и резиденцията на главния управител. Съпротива почти няма, Съединението е широко прието. Гавраил Кръстевич от своя страна заявява:

„Аз съм българин, и аз съм за Съединението!“

След официалното обявяване на съединението на 6 септември 1885 година в областта е съставено ново временно правителство начело с д-р Георги Странски. Междувременно княз Александър I Батенберг заминава за Търново, за да се срещне с министър-председателя на България, Петко Каравелов. В този исторически момент се забелязва синхрон в действията на министър-председателя и княза, както със съгласието на Каравелов, Батенберг създава два указа- за обща мобилизация в княжеството и свикване IV ОНС на извънредна сесия. С действията си те ясно показват, че застават твърдо зад делото на Съединението.

Международен отзвук

Случващите се драматични събития в България няма как да не приковат вниманието на Великите сили. Най-категорично против съединението се обявява Русия, която дори отзовава офицерите си от България, а по-късно княз Александър I Батенберг е лишен от зването генерал. Недоволството на руския император на българския княз, нуждата на Русия да избягва усложнения на Балканите до този момент, особено имайки предвид проблемите между нея и Великобритания в Афганистан, обуславят руската позиция.

Великобритания първоначално също не подкрепя съединението, но виждайки, че Русия се обявява против него, решава да промени напълно мнението си. Причината е, че политическият елит от Острова вижда в отказа на руснаците да подкрепят българите отлична възможност да се намали руското влияние в България и същевремнно да се засили британското. Те заявяват, че трябва да се съблюдават желанията на населението и застават твърдо зад идеята за съединението. Така правят и французите, но Великите сили така и не достигат до единодушие, въпреки провелата се в Цариград конференция, посветена на въпроса. В този момент сърбите решават да се намесят в събитията, обявявайки война на България. Противно на всички очаквания, българите разбиват западните си съседи като така защитават съединението и то вече не може да бъде оспорено от нито една държава.

Фактическото признание на съединението се осъществява с Топханенския акт от 24 март 1886 година в Цариград между Османската империя и посланиците на Великите сили- гаранти на Берлинския договор. Въпреки известните лишения и уговорки в неговото съдържание, той ознаменува края на битката за защита на святото дело.