История на Пейо Яворов

Пейо Яворов е първият кмет на град Гоце Делчев (до 1951 година Неврокоп) след освобождението му през 1912 година, по време на Балканската война. На този пост е за едва пет дни, но за това кратко време успява да открие първата градска болница и първата поща.
История на Пейо Яворов

Ранни години

Пейо Крачолов, по-късно познат като Пейо Яворов, е роден на 13 януари (по стар стил 1 януари) 1878 година в град Чирпан. Той се ражда много слаб, едва показва признаци на живот, а майка му се притеснява дали няма да изгуби още едно свое дете. Той, обаче, оцелява и израства в една нормална обстановка. Започва образованието си в родния си град, Чирпан, и се отличава като силен ученик. Освен видния му интерес към българския език и литературата, е запален и по математиката.

След това Яворов постъпва в местната прогимназия, но след третата година майка му настоява да се премести в Пловдив. Подобно на други исторически личности, Яворов не завършва училище, а достига само до V гимназиален етап.

След Пловдив

Напуска училище през 1893 година и се връща в родния си град, Чирпан. През 1897 година влиза в контакт с Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). В този период става и един от най-изявените защитници на идеята за свободата на Македония и сред най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф (1904 година). Смъртта на Гоце Делчев през 1903 година нанася силен душевен удар на Яворов. Той частично се отделя от революционната си дейност поради неразбирателствата си с Яне Сандански. Поетът бележи този етап от живота си с издаването на няколко бунтови произведения. Всички те олицетворват копнежа по родината на изстрадалите българи в Македония и Одринско. Ключов момент от този период на поета-революционер са участията му  чети, които навлизат в Македония, а дори получава „Кръст за храброст“.

Пейо Яворов и Мина Тодорова

Пейо Яворов среща Мина Тодорова за първи път на 25 март 1906 година на среща на кръга „Мисъл“ в дома на поета. По това време той е 28-годишен, а Мина все още няма 16 години. Тя е млада и красива, добре образована и е от заможно и уважавано семейство. Яворов е толкова запленен от невинната и ангелски красива Мина, че още в деня на тяхната първа среща написва стихотворението „Благовещение“.

По-късно поетът ще излее възхищенията си от момичето в дневника си:

„…То беше ден Благовещение. Блага вест я нарекох аз в своя живот. И тя радваше очите ми подобно на бяла лилия сред поле през май, покрито с цветя, подобно на лилия, от която не е по-бял снега, по-висока от другите, но навела своята ароматна главица. Тя радваше очите ми и опияняваше душата ми.“

Първоначално Мина не споделя пламенните чувства на Яворов, за което свидетелства в дневника ѝ:

„Не харесвам външно Яворов и очите му са жълти като на лисица, устните му- като на арапин; обичам неговата поезия, харесвам го като поет.“

Отношенията между двамата се осъществява главно чрез писма, но понеже и Мина има поетични заложби, самата им кореспонденция се превръща в затрогваща поезия. Той я нарича „ангел“, а от нейните редове личи, че не е безразлична към поета, но чувствата ѝ са по-скоро платонични.

Постепенно чувствата на младата девойка към Яворов се променят, преломен момент, преобразяващ начина, по който Мина възприема поета, е излизането на стихотворението „Две хубави очи“. Според много изследователи, след публикуването на произведението, невинната девойка сякаш си отваря очите за чувствата на символиста към нея и неусетно променя и своята нагласа към него.

Мина е в родния си град, когато Яворов помества в списание „Мисъл“ произведението си „Две хубави очи“, посветено на нея и ѝ изпраща списанието по пощата. Снаха ѝ, Райна, свидетелства:

„Мина ги чете с възторг и беше поласкана, че той ѝ оказва такова внимание и че тя го е вдъхновила да напише хубавите стихове. Какво по-естествено за едно 16-годишно девойче, което туко-що се пробужда за любов! Ние обаче я смятахме за много малка и с крехко сърце.“

През 1906 година Яворов заминава за дълга командировка в чужбина, но не спира да си кореспондира с Мина, като в едно от писмата си тя му написва:

„Всички тук са зле настроени против Вас… Не мога да си дам сметка какво ще излезе от това. Аз съм толкова млада, а Вий сте поет.“

Именно докато е извън границата поетът написва поредица от произведения, посветени на Мина, които по-късно публикува в списание „Мисъл“, събрани в цикъл озаглавен „Писма“. Стихотворенията са нежно обяснени в любов, такова каквото може да направи само един литературен гений. В лиричния цикъл Яворов открито споделя своите чувства, като дори озаглавява едно от стихотворенията „Обичам те“.

Публикуването на този цикъл представлява голям скандал. Семейството на Мина е силно разгневено, че Яворов си позволява публично да декларира чувствата си към тяхната дъщеря. Поради това двамата преустрояват отношенията си до 1907 година, когато на 12-ти август Мина пристига в София и пише на Яворов. Така подновяват кореспонденцията си.

В едно писмо от 5 февруари 1909 година Мина пише на поета:

„Обичам те с всичката непокътната досега сила на своята душа. Обичам те както никога няма да обичам… Ще се видим ли някога? Бива ли да докосна устните си до твоето хубаво лице.“

На 18 юни 1909 година Мина и Яворов се срещат в София за последен път. През септември Мина заминава за Париж с брат си Никола. В края на февруари 1910 година младата жена се разболява от туберкулоза и постъпва в санаториума „Беркплаж“, за да се лекува. По същото време в молба до министъра на народната просвета Яворов иска да бъде командирован в Париж, за да бъде близо до Мина. На 8 юли Яворов пристига, но близките на момичето му отказват свиждане. В нощта срещу 13 юли тя умира. Яворов присъства на погребението на следващия ден. До 26 декември е в Париж и всеки ден ходи на гроба на любимата си.

Пейо Яворов и Лора Каравелова

На 21 август 1906 година Пейо Яворов за първи път среща Лора Каравелова, дъщеря на видния политик Петко Каравелов. Запознанство между двамата се осъществява по време на излет в Драгалевския манастир и въпреки че по това време Яворов е влюбен в 16-годишната сестра на неговия приятел Петко Тодоров- Мина, изследователите на символиста са категорични, че творецът е привлечен от Лора още при тази първа среща.

Яворов е силно запленен от пламенната натура на Лора и нейната открита индивидуалност и разбира се от красотата ѝ. За привличането, което поетът изпитва към Лора още от пръв поглед, свидетелства и едно то най-големите му лирически постижения- стихотворението „На Лора“, което той датира : Драгалевския манастир, 1906 година.

Според изследователи Лора също е заинтригувана от великия поет, но взаимния им интерес няма развитие от една страна заради любовта на Яворов към Мина, а от друга заради намесата на майката на Лора- Екатерина Каравелова. Тя открито не харесва Яворов и години по-късно ще сподели:

„Когато седнахме на трапезата за първи път го видях в анфас. Той беше грозен: дебели синкави устни, жълто-зелено лице. „Бялото“ в очите му беше жълто. До него беше седнала Лора- тогава 18-19-годишно момиче. Тя туко-що разцъфваше и беше много хубава…“

Майката е убедена, че дъщеря ѝ заслужава по-добър кандидат. Тя успява да намери такъв в лицето на д-р Иван Дрянков- млад деец на Демократическата партия и секретар на Търговската камара в Русе, за когото кара дъщеря си да се омъжи. Въпреки че Лора силно се противопоставя на идеята за брак, тъй като е все още привлечена от Яворов, майка ѝ надделява и така Лора Каравелова и Иван Дрянков си казват заветното „да“ през 1907 година.

Съвсем очаквано брака не е щастлив, доказателство за което е писмото на Лора до нейна приятелка, в което тя споделя:

„Ний нямаме нищо общо, нищо, което да ни свързва, той мрази всичко, което за обичам.“

Женитбата не спира Лора и Яворов да си кореспондират. Младата девойка дори отива да го подкрепи в Париж, когато Мина умира. Въпреки че след смъртта на Мина пътя към сърцето на поета е вече свободно, Лора и Яворов не се събират веднага. Повече от година те дружат, но не разкриват чувствата си един към друг. Предполага се, че двамата се обясняват в любов един на друг чак на 1 септември 1911 година, когато символистът посещава Лора в дома ѝ.

Лора и Дрянков се развеждат през юни 1912 година. Тъй като раздяката е по вина на Лора, духовният съд нарежда тя „да остане в безбрачие две години с право на ходатайство през това време до Светия синод за съвършено опрощаване на наложеното ѝ безбрачие“.

Въпреки това само няколко месеца по-късно, а именно на 19 септември 1912 година, Яворов и Каравелова се венчават, а само дни след сватбената церемония поетът тръгва да се бие за освобождението на Македония.

Именно тези дни, в които са разделени, са най-щастливите от краткия им брак, продължил малко повече от година. Писмата, които си пращат, докато са разделени, са доказателство за това. Той я нарича „Лоричка“, „мила женице“, пише ѝ, че „я целува хиляда пъти“. Тя му отвръща с „мой Яво“, „мой мили, скъпий, единствений!“, моли за прошка, „задето не умея да те обичам по-хубаво“.

Лора с нетърпение очаква завръщането на Яворов, обзавела е апартамента им на улица „Раковски 126“, а големият ѝ копнеж е да се грижи за него и да му угажда докато той пише творбите си.

За жалост животът им не се развива толкова идилично, колкото си мисли Лора. Малко след завръщането на поета в София, скандалите между него и съпругата му започват. Причините за честите и бурни караници е ревността на Лора.

На 29 ноември именно след такъв скандал, по думите на Яворов, Лора се гръмва с пистолета му в гърдите. Символистът пък се опитва да се самоубие и се застрелва в слепоочието, ужасен от перспективата да живее без любимата си.

Кървавата драма в Яворови „подпалва“ столицата. Благодарение на пресата повечето софиянци са убедени, че Лора не се е самоубила, а е убита от Яворов. Приятелите му отхвърлят тази версия.

Междувременно поетът е не само заклеймен от обществото, но и прогресивно ослепява в следствие на неуспешния му опит да сложи край на живота си.

Срещу Яворов започва срамно дело за убийството и въпреки множеството доказателства за невинността му е признат за виновен. Това в комбинация с ослепяването напълно отчайват поета. Загубата на надежда и желание за живот у Яворов личат най-ясно в едно писмо, което поетът изпраща до Асен Златаров:

„Ти знаеш ли, че денс паднах и никой не ми подаде ръка. Да, да, паднах, заплетох си краката в едни камъни и се сгромолясах. И трябва да е било забавна картина за минувачите: виждам ги как се хилят… Нищо не чакам! Ти само ми кажи изкаш ли да ми помогнеш да се спася от тези мои унижения? Или искаш да ме видиш един ден, застанал до стълбището на театъра, са подавам ръка за милостиня от публиката, която излиза от представление. Аз пак те моля: дай ми от твоите най-сигурни средства- да свърша със себе си… Не, не, ти не разбираш. Аз ти давам дума, че ще посегна на себе си само ако се убедя, че ме чака пълно ослепяване.“

Смъртта на Пейо Яворов

Денят на самоубийството на Яворов е припомнен от журналиста Пенчо Ковачев, който подробно разказва хронологията на действията. 16 октомври 1914 година, четвъртък, братът на Яворов, Атанас, отива на лекции. Останал сам, поетът първо заключва стаята си. Пълни чаша с вода и изсипва прахчето с отровата. Ляга на кушетката на брат си и изпива отровата. После налапва дулото на револвера…

Години по-късно журналистът Христо Бръзицов записва спомените на хазяйката на Яворов, Манчева:

„Поетът беше на кушетката, потънал в кръв. Оставил бе няколко писма. В едното, до нас, се извиняваше, че създава неприятности… Милият! Често си говорехме туй-онуй. Питахме го: Как е възможно човек с неговото сърце да е революционер. А той ни отговаряше с дълги разкази: че се е смилявал над заловен неприятел и го е превръщал с доброта в приятел; как забранявал да бъдат убивани стари хора, деца и изобщо- невинни хора, как се отвращавал от кръвта…“